Скърбим за загиналите в ужасната катастрофа, невиждана досега по размери и смърт. Молим се за ранените да оцелеят. Молим се и за близките им, за които тази нощ никога няма да свърши.
И точно в такива моменти българинът показва двете си лица.
Българинът е състрадателен по природа. Обича да се вайка и да рони сълзи от всякакви драми и трагедии. Дори не наши, български да са. Ще сподели пост, ще запали свещ на профилната си снимка, ще напише „Почивайте в мир“ и ще се почувства добър човек.
И е двуличен лицемер.
Иска да има строги закони и още по-строги наказания за онези, които не спазват и газят правилата на пътя, но само да не се отнасят за него. Пръв ще хвърли камък по нарушителите, ако на него му отнемат предимство или го засекат при изпреварване. Недай си Боже пък да има и жертви. Тогава направо ще иска смъртно наказание, дори да е за неправилно паркиране.
Обаче, я да го видиш, ако той е нарушителят.
От девет дола вода ще донесе да се оправдава. А напоследък дори не се оправдава, ами нагло гази закона и правилата. И се гордее с това, че нарушава закона. Качва клипчета да се хвали в ТикТок, във Фейсбук… Герой се докарва. Вижте ме как летя с 200, вижте ме как минавам на червено, вижте ме как изпреварвам в насрещното. Лайкове, сърчица, „Браво, братле!“.
Ето това е България на пътя. Страна на герои зад волана и на светци във Фейсбук.
Но истината е, че проблемът за тежките катастрофи не са пътищата, не са маркировките, не са знаците… Истинският проблем се намира точно между волана и седалката.
Да караш със 110-120 км/час при гъста мъгла с 10 метра видимост, както се изказа един от пострадалите на „Тракия“, значи си кръгъл идиот. Не търси сега вина, дето няма табло да обяви, че има мъгла и няма видимост. Ти къде се намираш, не виждаш тази мъгла, ли?! Не знаеш ли, че трябва да намалиш значително, да пуснеш аварийни светлини, за да предупредиш останалите зад теб — дори някои не са били пуснали фаровете за мъгла?!
Какво табло ти трябва, за да разбереш, че не виждаш пред себе си? Какъв закон ти трябва, за да разбереш, че ако караш сляп в мъглата, ще убиеш някого — ако не себе си, то другия, който си е намалил, който си е пуснал аварийните, който си е спазил всичко, но е попаднал зад теб?
Безразсъдното шофиране рано или късно щеше да доведе точно до такава огромна трагедия. Тя не е случайност. Тя е статистика, която най-накрая си каза думата. Толкова години карахме като луди, толкова години се разминаваше на косъм, толкова години си казвахме „на мен няма да ми се случи“, че накрая се случи. И то не на един, не на двама, а на десетки наведнъж.
И сега какво? Сега ще имаме три дни траур. Ще има политици, които ще се надпреварват да изразяват съболезнования. Ще има експерти по телевизиите, които ще обясняват за мъглата, за настилката, за липсата на табла, за лошата организация. Ще има предложения за нови камери, нови глоби, нови закони.
И после?
После ще забравим.
Жалкото е, че тази катастрофа няма да е поука за никого. След седмица-две ще сме забравили трагедията и пак ще юркаме колите с 200 по магистралата. Пак ще изпреварваме в мъгла, пак ще си пишем в телефона, докато караме, пак ще караме пили, пак ще се правим на герои в клипчета. Защото така сме свикнали. Защото за нас правилата са за другите.
И не ни е виновен нито пътят, нито мъглите, нито Румен Радев, нито Бойко Борисов. Не ни е виновна нито Европа, нито времето, нито съдбата.
Виновен е манталитетът ни, а това е най-трудно за променяне!
Манталитетът, че ние сме по-умни от всички. Че ние знаем по-добре. Че на нас нищо не може да ни се случи. Че законът е досадна формалност, която пречи на „свободата“ ни да летим по пътя.
Докато не променим този манталитет, ще продължаваме да броим жертви. Ще продължаваме да палим свещи. Ще продължаваме да се вайкаме. И ще продължаваме да убиваме — себе си и другите — в мъглата, на ясно време, през деня и през нощта.
Защото най-опасната мъгла не е тази на „Тракия“. Най-опасната мъгла е тази в главите ни.
Илиян Стоянов
