Голямата национална трагедия, която ни покоси на магистрала „Тракия“, направи нещо, което отдавна не бяхме виждали. Обедини ни. Смири ни. Поне за малко.
Политици от всички цветове заговориха за единство, за съпричастност, за това да не се политизира катастрофата. И в това има нещо вярно и нещо необходимо. Имаме огромна нужда от смиряване. Отдавна имаме.
Защото ние, българите, от много години сме надигнали глави, вирнали сме носове. Всеки знае всичко. Всеки е прав. Всеки е по-голям от другия. „Кой ще ми казва на мене…“ — това е изразът, който чуваме непрекъснато. На улицата, в магазина, в институцията, в семейството, във Фейсбук. „Кой ще ми казва на мене как да карам, как да живея, как да се държа?“
Ами ето кой ще ти казва. Животът. Смъртта. Трагедията на „Тракия“.
На това „кой ще ми казва на мене“ в голяма степен се дължат и тези трагедии по пътищата ни всеки ден. Не само големите катастрофи, които ни разтърсват и ни карат да палим свещи и да пишем „поклон“. А и малките, ежедневните, които дори не влизат в новините. Един забит в мантинела, един преобърнал се в канавката, един пешеходец, който не е стигнал до отсрещния тротоар.
Здраво настъпили газта, мнозина шофьори беснеят из улиците и магистралите ни. Това вече не е шофиране. Това е война. Война на нерви, на его, на комплекси.
Сякаш, щом си си купил нова и мощна кола, другите трябва да ти правят път, когато ти се появиш отзад. Някак си са ти длъжни. Ти си по-бърз, ти си по-важен, ти си по-богат, ти си по-мъж. Присветва се с фарове, свирка се с клаксон, псува се люто. Ръката е на клаксона, устата е на псувнята, кракът е на газта. А главата? Главата я няма. Тя е останала някъде назад, заедно със смирението, с търпението, с уважението към другия.
Те вечно бързат, те винаги трябва да са изпреварили всички коли на света. За къде бързат? За пет минути по-рано? За десет? За да покажат на някого, че могат? Това си е диагноза. Не е характер, не е темперамент, не е „така карам аз“. Това е болест на душата. Болест на едно общество, което е повярвало, че силата е в това да настъпиш другия, а не да му отстъпиш.
Особено за шофьорите на определени марки автомобили. Всички ги знаем, няма смисъл да ги изброяваме. Като че заедно с колата им раздават и гаранция за живот. Като че заедно с ключа им дават и имунитет срещу катастрофа, срещу закон, срещу смърт. Купуваш си 300 коня и си мислиш, че си купил и безсмъртие. А всъщност си купил само по-бърз начин да стигнеш до трагедията. Твоята и на другите.
И после, когато стане страшното, всички се питаме: „Как стана? Защо стана?“ Ами така стана. Защото всеки ден позволяваме на това безумие да е норма. Защото всеки ден гледаме как някой лети с 180 в аварийната лента и си казваме: „Е, какво да го правиш, такъв си е.“ Защото всеки ден самите ние, дори и да не караме така, търпим тези, които карат така. Мълчим. Отминаваме. Свикваме.
Трагедията на „Тракия“ ни смири. Но въпросът е за колко време? До следващата новина? До следващия скандал? До следващия път, когато някой ни присветне отзад и ние пак ще натиснем газта, за да му покажем кой е по-голям?
И насред това смирение, насред тази обща болка, се появи и един чорбаджия-изедник. Динко от Ямбол.
Докато хората още не са разбрали живи ли са, докато едни плачат, други търсят близките си, трети се молят, той вече е мислил за бизнес. Закарали всички коли и камиони от катастрофата на негов паркинг и искал такси, изнудвал за пари хората, които току-що едва са се отървали на косъм от смъртта. Хора, които са видели смъртта с очите си, трябва да се пазарят за собствените си смачкани коли, за да си ги приберат.
Това не е бизнес. Това е мародерство. Това е да правиш пари от нещастието на хората. Да се храниш от чуждата мъка. Да гледаш как един народ плаче и да си мислиш: „Ето, сега е моментът да ударя кьоравото.“
Но пък раздавал кроасани на полицаите, да се подкрепят. Не и на ранените. Не и на уплашените. На полицаите. Защото така се прави в България, нали? На тези, които могат да ти затворят очите, даваш кроасан. На тези, които страдат, им взимаш такса. Това е цялата философия на чорбаджията-изедник. Да се подмажеш на властта и да изстискаш безпомощния.
Да правиш пари от нещастието на хората не е хубаво. Никак не е. То е грозно, то е безчовечно, то е срамно. И е още по-грозно, когато го правиш точно в деня, в който цяла България е коленичила пред мъката.
И ето ги двата образа на днешна България, събрани в една трагедия. От една страна — смирените, обединените, плачещите, молещите се, помагащите. Хората, които спряха на магистралата да помагат, които даваха вода, които прегръщаха непознати. От друга страна — беснеещите по пътищата и изедниците по паркингите. Тези, които мислят, че светът им е длъжен. Тези, които мислят, че чуждата болка е техният шанс.
Трагедията ни обедини. Но тя ни показа и колко сме разделени. Разделени между смирението и арогантността. Между човещината и алчността. Между тези, които искат да помагат, и тези, които искат да печелят.
Ако след „Тракия“ пак се качим в колите си със същата злоба, с същия надут нос, със същото „кой ще ми казва на мене“, значи нищо не сме разбрали. Значи сме запалили свещ, написали сме „съболезнования“, изплакали сме се пред телевизора и на другия ден пак сме настъпили газта до дупка.
Смиряването не е за един ден. Смиряването не е поза пред камерите. Смиряването е да си спомниш, че не си безсмъртен. Че колата ти не е гаранция за живот. Че другият на пътя не ти е враг, а човек като теб, който иска да се прибере жив у дома.
Ако не го разберем това, следващата трагедия е само въпрос на време. И пак ще се обединяваме. И пак ще се смиряваме. За малко.
Коментарът е генериран от изкуствен интелект META AI специално за 1chas.bg
