– България е слънчева страна, с богата на цветове природа, а хората се обличат в черно, сиво, безцветно. Това част от нашата народопсихология ли е?
– Не бих казал, че българинът не обича цвета. Той си го носи в себе си – вижте носиите, стенописите в църквите. Не мога да си представя една българска черква без цвят, като храмовете на Запад например. А обличането в невзрачни цветове ни е наследство от ония години, които преживяхме след 9 септември 1944 г. – да не се отличаваш, да не изпъкваш сред множеството. Няма да забравя един професор в Академията, който непрекъснато ми повтаряше да рисувам „по-убитичко“. През 80-те години бях заместник-главен художник към Студентска община и си спомням, че партийният секретар идваше и ни даваше едно листче – какво точно трябва да бъде червеното тази година (на БКП), руското червено (като знамето на СССР) и оранжевото (на БЗНС). Всички трябваше да спазваме този цвят. Не може да го направиш друг нюанс. То и образованието ни беше такова – от малки ходехме с униформа. Единственото цветно нещо беше червената вратовръзка.
– Нашите доморасли разбирания за стойност в изкуството докога ще ни дърпат назад?
– Лошото е, че ние нямаме способност да анализираме и това също ни е наследство от социализма. В Академията се създаваха така наречените изкуствоведи. Тази специалност беше за по-специални хора, иначе никаква стойност няма. Те обикновено възхваляваха някой художник, който е партиен функционер. Не можеха да анализират дали е голям творец, или не. Нямаха критерии. Не си излизал в чужбина, не знаеш нищо – как да кажеш, че някой е голям художник. Дълги години у нас нямаше как да се наложи пазарното в изкуството – добър си, продаваш, не си – дръж си картините у вас. В театъра си задължен да гледаш едни и същи физиономии 30 години, в киното също. Неслучайно всичките прехвалени художници се забравиха. Никой не ги купува, не се интересува, защото бяха измислени. Начинът, по който се налагаха имена в изкуството десетилетия наред, беше погрешен. Беше престижно да окачиш в дома си или в кабинета картина на еди-кой си, за да подчертаеш, че си от същата партия. Затова преди 30 години, почувствали се свободни, си рекохме, че вече ще се превърнем в Пикасо. Да, ама не става така изведнъж, няма откъде да го вземеш. Художниците, които бяха добре, когато рисуваха плакати при социализма, трябваше да започнат да правят пейзажи, интериорни творби, защото по цял свят картината е за дома, не за галерията или фабриката. Някой от големите артисти беше казал, че картината трябва да е удобен фотьойл – да седнеш, да изпиеш нещо и да се насладиш на това, което виждаш, гостът ти също. А не да те гледат страшни лица от стените или работници с ватенки.
– Би ли участвал сега в обща художествена изложба?
– Не, аз смятам, че творецът трябва да е индивидуалност. Не е редно да разчиташ общото да те подеме, да минеш в калабалъка. Освен това финансирането в изкуството беше доста сбъркано. Даваше се на едни и същи хора, цените на картините се определяха от комисии пак от едни и същи хора. Сега това отмря. Като иска някой да купи, купува. Защо трябва друг да му определя цените, пък и да му казва какво да купи. Няма вече партийни секретари, слава Богу. Друг е въпросът, че много картини, които навремето подарявахме, например на Постоянното присъствие на БЗНС, на окръжни и градски партийни комитети, не се знае къде отидоха след промените. Същото е и с картините, подарявани на творческите съюзи – и сградите, и почивните им станции бяха пълни. Доколкото знам, всичко, което е по-качествено, отиде по къщите в периода на най-жестокото разграбване.
– Доколко сегашните деца могат да проявяват творчество, или работят по предварителни програми?
– Мисля, че най-пагубното в нашето образование е назначаването на щат на колеги, които се занимават с изкуство. Стоиш 30 години, правиш едно и също, спускат ти указанията от министерството и ти казват: днес Ленин, утре Сталин (по мое време), после идва пролетта и трябва да нарисуваш цъфнало дърво. Като го спазваш, никой не може да те уволни, а това, че си се изчерпал, че отдавна не си творец няма значение. И сега е същото, нищо не се е променило.
– В чужбина как е?
– Аз преподавам и в Италия и имам представа какво се прави там. Могат да те наемат за 2 или 3 месеца на хонорар. Така децата се срещат с прочути певци, художници, запознават се с различни стилове, подходи. Това с щата го има само при нас, може би и в Русия – на щат в операта, в театъра. Проблемът, който сега имат в Народния театър, е толкова социалистически! Представяш ли си на Марлон Брандо да му пука кой е там някой в администрацията… И понеже са назначени на щатове, т.е. завинаги, това е пагубно. Гледаш едни и същи физиономии – един път е Бачо Киро, друг път – Отело.
– Когато децата се освободят от задължителната програма, имат ли идея какво да нарисуват?
– До ден днешен децата са толкова обременени, че първо ме питат каква е темата. Ама каква тема? Виждаш навън слънце – рисувай това, което чувстваш. Ако вечерта родителите са се карали, малките рисуват мрачни неща, ако са прекарали хубаво, на сутринта рисуват слънце, цветя. Когато синът ми се яви на изпит за училището в Горна баня, му показали картинка, на която мъж и жена спят на едно легло, но главата на единия била обърната към краката на другия. Учителката попитала какво е сгрешено в картинката, а синът ми отговорил: “Мъж и жена никога не спят в едно легло!“ По това време ние с майка му не живеехме добре. Ето как децата предават разбиранията си за живота. В Италия, Гърция, Белгия, където съм работил с деца, винаги накрая картините ги гледа психолог и не е толкова важно какво ще каже учителят, колкото той. Сега виждам, че във всички училища има назначени такива специалисти, ама никой не се интересува какво рисува детето, да не говорим да го анализира. Мисълта ми беше, че на цвят и стил не се учи – това е нещо, което или го имаш, или го нямаш. Няма школа, която да те научи на цвят. Моята баба тъчеше черги и никой никога не й е казвал кой цвят до кой да сложи.
– Продължаваш ли още да рисуваш с деца?
– Да, преди Коледа рисувахме на Бала на юристите с благотворителна цел, в помощ на болни деца. Купиха се картини по 1000, по 3000 лева. Когато направиш нещо качествено, родителят го купува, слага го в рамка и го закачва на стената. Това вдъхновява детето години наред.
– Само на собствените си деца ли купуват рисунките?
– Не, проф. Атанас Семов например купи седем неща на различни деца. Той го прави всяка година. После окачва картините в коридорите на Конституционния съд, виждал съм ги лично.
– Склонни ли сме ние, българите, да даряваме?
– Понеже непрекъснато участвам в такива събития, рисувайки с деца, мисля, че не винаги има доверие в каузите на благотворителността. Българинът си казва: аз ще купя, ама къде ще отидат парите.
– Всяка година прекарваш по няколко месеца в Италия. Това зарежда ли те положително?
– Да, ако някога мога да избирам, бих живял или в Париж, или в Рим. В Рим е синът ми. Той се занимава с политика, парламентарен журналист е, има собствен телевизионен канал, по който говори 2-3 пъти в седмицата. Всичко е постигнал съвсем сам. Замина в Италия 17-годишен да учи в Художествената академия в Перуджа. Завърши и започна работа първо като художник, после се преквалифицира на журналист. Продължава и да рисува, макар че няма много време. Има галерия, в която съм изложил и мои картини.
– Имаш поздравление от Берлускони, закачено на стената, снимки с внучката на Мусолини, с президента на Италия Серджо Матарела, с новия премиер Джорджия Мелони. Как попадна във висшите политически кръгове на Италия?
– Покрай сина ми. Той отначало работеше за телевизията на Берлускони и съм го придружавал на различни събития и приеми. С Джорджия Мелони се познаваме много отдавна и я харесвам заради ясните й позиции и крайнодесните разбирания. Тя е за традиционното семейство, за сексуалната идентичност, против имиграцията. Амбициозна и хубава млада жена.
– Имаш вкус към хубави жени, върху чиито тела рисуваш. Как ти хрумна да въведеш бодиарта в България?
– Бодиартът се появи като провокация, макар че по света се прави отдавна. В България си изигра своята роля. Беше 1989 г. и малко ме беше страх, защото не се знаеше каква ще е реакцията на това да рисуваш върху гола жена. Един от първите бодиартове направихме във в. „Труд“, когато откривахме новата му сграда. Тогава дойде самият Иван Костов.
– Правиш ли още този вид изкуство?
– Да, преди два месеца изрисувах една телевизионна водеща, която сама пожела, и то пред НДК.
– Как гледат нашенци на бодиарта?
– Като следя световните модни дефилета, 60 процента от това, което показват, е неизползваемо – мажат се по телата, слагат си животни в косата. Но това, на което разчитат, е провокацията – да ти задържи вниманието, да те накара да мислиш по-особено. Това липсва на изкуството в България – провокацията. Искаме то да е по-лежерно, да не стряска. Дори еротиката, голотата, характерни за изкуството в древните Гърция, Египет, Рим, у нас не можеше да съществува, беше скрита. В това отношение аз съм един провокатор. В Италия съм правил бодиарт дори в църква и никой нищо не каза, прие се за напълно нормално. Между другото, стоеше много добре. А коментарът на българина най-често е: „И сега кой ще къпе модела?“
„Труд“
