IN MEMORIAM! Астор: Винаги съм бил различен, смел и шантав

IN MEMORIAM! Астор: Винаги съм бил различен, смел и шантав

Знаменитият илюзионист Астор почина на 78-годишна възраст. Имах шанса да го познавам и да бъдем приятели. Затова в почит към този велик артист искам да публикувам последното си интервю с него.

Антраник Арабаджиян, по-известен като Астор, е роден на 18 ноември 1943 г. в Шумен. Той е единственият в Европа, отличен със „Златният Оскар“ от Интернационалното братство на маговете през 1981 г. Собственик е на магичния театър “Астор”, който се намира в емблематичната къща на мистър Сенко, сега негова собственост, в столичния квартал “Лозенец”. Астор не вярва в свръхестествените човешки способности, но твърди, че един добър илюзионист трябва преди всичко да е много добър актьор.

– Кое е основното качество, по което разбирате ще стане ли някой фокусник или не?

– Магичното изкуство има 8 жанра: фокуси, илюзии, манипулации, микро магии, макро магии, ментал магии, комични фокуси. Когато става въпрос за огромна кутия, сфера или сандък, където влиза човек – това е илюзия, а колкото са по-леки предметите и реквизита, те отиват към категория фокуси. Манипулациите са едни от най-трудните, те се крият в ловкостта на ръката. Аз най-много харесвам комичните магии и най-много ги работя. Играя комични фокуси, а за тях се изисква голям артистизъм. Така че едно от основните качества на фокусниците е да са добри артисти, да имат артистични заложби и да им харесва това, което правят. Но най-важното качество е – да са различни, другото се научава.

Аз винаги съм бил различен и малко шантав. Не е важно да си най-добрият, важното е да си най-различният. Обичам различните, които се открояват от тълпата. Това в мен е заложено от детството ми.

Майка ми, Арус, света й памет, беше известна драматична актриса в читалище „Ереван” в Шумен. Тя се открояваше от останалите дами не само по външност, но и беше майстор на историите и вицовете. Непрекъснато ме водеше с нея в театъра и целодневно прекарвах времето си в нейните истории, закачки и вицове. Така че съм е метнал на нея по артистичност и различност.

– Означава ли това, че от малък обичате театъра?

– Много. Любовта към драмата, към театъра, към сцената, я дължа на майка ми. Тя за пръв път ме заведе на представление в Сатиричния театър, тогава се казваше” Трудов фронт”. С едно гледане на пиесите запомнях текстовете на актьорите, а уроците си не ги помних! / Смее се!/ Ще ви разкажа незабравима история. За един спектакъл на майка ми не можеха да й намерят партньор за ролята на нейния любовник. В Шумен, тогава един еснафски град, не се гледаше добре на целувки и прегръдки на сцената. Майка ми за малко да откаже ролята, но режисьорът я зарадва с това, че са й намерили партньор за тази роля, пак без целувки и милувки, но поне за вдигания, носения на ръце, ухажване на колене и т.н.

Майка ми изпадна в шок, когато разбра, че режисьорът е предложил ролята на мен. Бях 11-и клас, много висок, гримираха ме с едни огромни генералски мустаци, облякоха ме във военна униформа и аз блестящо изиграх ролята. Мама беше миньонче, а аз огромен. Справих се перфектно с носенето на ръце и актьорската игра. Дори скъсах без да искам едно перде, когато уж скачах през прозореца на любимата си. Стана много истинско, публиката аплодираше. Баща ми, който седеше на първи ред, до края не разбра, че аз съм в ролята. Само че чудеше къде съм в този ден…

– Най-впечатляващия ви номер е с махането на главата. Не се ли уморихте да го правите?

– Не съм се уморил, винаги ще си махам главата, когато имам възможност. Къде съм аз без този номер. Хората го чакат с нетърпение и замират в пълна тишина. Не мога да ги разочаровам. Известна е и любовта ми към малките магии, те винаги ще са водещи на сцената.

– Как се чувствате след повече от 60 години на сцената?

– Радвам се, че все още има голям интерес към това, което правя. Публиката аплодира и се радва на видяното. Доставям радост на хората, а това ме прави щастлив. Обичам, когато хората уважават изкуството ми. Не понасям някой да дойде да гледа представление и да си рови в телефона! За какво е дошъл , ако ще си пише смс-и! На илюзионното изкуство му е хубаво това, че то е семейно, като цирковото. Цялото семейство може да дойде и да се наслаждава на фокусите и илюзиите. В ресторанта ми, където играя сред посетителите, имаше три семейства, които не преставаха да ахкат от възторг след всеки номер. Хората им харесва, разтоварват се от сивото и напрегнато ежедневие, и големи и малки си отпочиват, гледайки фокуси и илюзии.

– Как успяхте толкова дълго да се задържите на сцената в тези преходни времена?

– Първо, прекалено много обичам това, което правя. Не играя за хонорара, а за хората. Първо искам да чуя аплаузите, е едва след тогава да тръгна към счетоводството. Любовта към магията ми е голяма. Дори един ден казах на любимата си дъщеря: „Ари, теб те обичам най-много от всичко на света, но магията я обичам малко повече”. Тя не ми се разсърди за тези думи, тъй като и тя е въвлечена в изкуството на маговете.

Най-важното нещо е любовта и желанието към делото, което вършиш. Ако работих механично, без желание едва ли щях да се задържа толкова години на сцената със същия успех. Носител съм на над 25 награди от международни фестивали и конкурси, включително и на Оскар за магично изкуство. Дори съм носител на голямата престижна награда „Мерлин” за магично изкуство, която ми е връчена от най-голямата асоциация в САЩ, наброяваща 37 хиляди члена. Имам много награди от международни фестивали, но най-голямата награда е – любовта на народа!

– Някога изпълнявал ли сте фокус по поръчка?

– Не, никога, няма и да изпълня!

– Има арменски поговорки, вицове, а има ли арменска магия или фокус?

– Има разбира се! Щом има арменец-фокусник, значи има и арменски фокус и арменска магия. Между другото в Ереван имаше един невероятен илюзионист Артюн Акопян, който не веднъж е гостувал у нас. Той бе един от най-великите манипулатори на Съветския Съюз, сетне на Русия, и на цяла Източна Европа! Беше един дребен човек, тип Шарл Азнавур, но много чевръст. Заимствал съм два фокуса от него, с негово разрешение, разбира се. Арменски номер с вестник , който аз съм заимствал от Артюн Акопян, пък се играе от Ланц Бъртън. Ето, че арменските номера и до САЩ стигнаха! Така че, къде е магичното изкуство, ако няма арменски алъш-вериш!

-Коя е най-голямата магия в живота Ви?

-Често се шегувам, като казвам, че най-голямата ми магия е дъщеря ми. Но лично аз смятам, че най-голямата ми магия не е тази с премахването на главата, както много хора биха я определили, а номерът „Али Баба”, съдържащ три сложни фокуса. Един от най-популярните магьосници в света -американецът Джеф МакБрайт, го е оценил като номер едно. Веднъж с него и още един колега , белгийски евреин, ни поканиха в централната истанбулска телевизия да изиграем по два номера. Водещата започна предаването, обръщайки се към мен със следната фраза: „Злите езици говорят, че вие говорите турски”, а аз наистина говоря турски от малък. От тук нататък продължихме в ефира на турски. По време на предаването Джеф МакБрайт погледна доста сериозно на моите фокуси. След няколко месеца с него отново се засичаме във Франция , където той изключително престижно ме представи на всичките ни колеги. А в последствие ме е давал за пример на колегите ни в САЩ.

– Човек на риска ли сте?

– Определено! Хазартна личност съм, но в добрия смисъл. Обичам да рискувам! Смел съм! Освен, че съм смел, съм и шантав! Харесвам тази комбинация.

-Имал ли сте случай в кариерата си да не ви се получи фокусът на сцената?

-Разбира се! Ако някой ми каже, че не е имал фал на сцената – лъже! Винаги има риск да не се получи фокусът или илюзията. Важното е да умееш хитро да се измъкнеш от положението и зрителят да не забележи. Човешко е да се бърка, важното е да се усмихваме, дори да се смеем на самите себе си! Така се прави истинското шоу.

-Известно е, че обичате Луис Амстронг. Неговата музика Ви съпровожда и до днес на сцената….

-И досега е така. Чух го за първи път по радиото с песента „Маршът на светците”. Всяка неделя го чакам да го чуя по радиото. Бях на 14 години….Влюбих се в този глас! Не знаех, че е тъмнокож. По-късно, като го видях по телевизията и се изненадах. Играя по негова музика и до ден днешен. Страшно ми харесва, буквално го обожавам и не му изневерявам.

-Живеем ли в илюзия? Или сами си я създаваме за лично спокойствие?

-Всеки човек има нужда от илюзия. Понякога и сами си я създаваме и се спотайваме сякаш в нея. Но като цяло, не е лошо да се живее в илюзия. Въпреки това във всяка илюзия има доста реалност. Когато за пръв път отидох в Лас Вегас за два дни си казах : „ До десет години аз ще работя тук”.

Това беше моята мечта, която не се оказа илюзия. Само след пет години аз вече работих в Лас Вегас благодарение на това, че съдбата ме срещна при първото ми ходене там с един пробивен продуцент Сами Кинг – евреин. А щом евреин е импресарио – значи нещата ще се получат. Тогава Сами Кинг ми каза една фраза, която запомних: „Всеки трябва да има мечта, която да следва и да се стреми да я осъществи. Ако нямаш мечта – нищо няма да постигнеш в живота!”

-Какво е нивото на илюзионното изкуство в момента у нас?

-Винаги сме имали магьосници на високо ниво. Като започнем от предходното поколение, това са Професор Чорни – Стефан Бакърджиев от Стара Загора. Притежавам неговата книга „Как се правят фокуси”, издадена през 1947 г. Другият велик български илюзионист е Ник Дим Коц – Николай Димитров Коцев, който е играл в Аржентина през 1923 г. Следващият велик маг е мистър Сенко, който безспорно е най-голямото име в България, след него се нареждат Факира Мити – известен и като бащата на Емил Димитров. Неговият син Факир Мити-младши беше най-добрият у нас в правенето на фокуси. Освен това той ми беше кум и приятел. Трябва да спомена и моят любимец Лепас – той ме накара да си сваля главата! Още един велик маг беше Орфи. Сетне магът Ирко и най-накрая в играта се включи и колегата Дан Кристо – Йордан Христов Гривнев, който в момента работи някъде в Европа. Както виждате старото поколение преди мен бяха шест мага, моето поколение – шестима, и аз създадох седем нови последователи.

-Имате ли последователи? На кого предавате занаята?

-Да, имам седем ученика, които са много даровити и кадърни, като попивателни хартийки. Искам да поясня, че не взимам пари за обучение. Предавам занаята напълно безвъзмездно само и само да се продължи. Аз съм единственият, който не взимам пари за обучение, няма и да взема никога! Великият Сенко казваше : „занаят не се учи, занаят се краде!” / Смее се!/

-Съжалявате ли за нещо в живота?

-Не, не съжалявам за нищо.

-Бихте ли променил нещо сега, в момента?

– Нямам необходимост да променям нещо за да стане чудо. Доволен съм от живота си. Слава на Бога.

-Защо никога не ми позволявате да ви снимам по време на вашите фокуси?

-Само един номер имам, който не позволявам да се снима – с топките за пинг -понг. Стресирам се, когато ме снимат на този номер, защото когато го отработвах на младини в Белград, без да искам глътнах едната топка, която заседна в гърлото ми. Бях абсолютно сам в стаичката, където живеех, нямаше кого дори да викна за помощ. Уплаших се, защото топчето наистина ми заседна в гърлото. А всичко стана заради това, че исках да подобря рекорда и да вкарам в номера още една топка – ненаял се арменец! И за малко да умра. Отдавна го бях зарязал този номер, но после се взех в ръце и отново започнах да го играя. Но категорично не давам да ме снимат по време на този номер, тъй като е наистина опасен.

„Марица“