Свободата, Санчо, не се дава от властта – сам си я извоюваш

Много хора се вълнуват – защо сме на 111-о място по свобода на словото? По въпроса разсъждават и колеги в медиите, и читатели и писатели из социалните мрежи, на които им е ясна журналистиката и я обясняват с лекота.

Една регулаторка на медийната свобода, Бетина Жотева, каза преди време, че не разбирала как България е до Гана и Того по свобода на словото. Защо там ни била подредила организацията Репортери без граници? Какви били критериите?

Гана, обаче, е на 32-о място, а Того на 71-о по медийна свобода в класацията за 2020 г. Далеч пред България.

Жалката шефка на СЕМ. Самият ѝ въпрос показва невежество и опит да защити цензурата. А критериите за класацията са съвсем ясни и конкретни, има ги на сайта на организацията (виж тук). Няма ала бала. Класацията дори не включва такива тежки посегателства върху свободата на словото у нас, като например купуването на телевизия BiT, само за да я закрият.

Свободата на словото, обаче, не е нещо, което зависи само от правителството и управляващите. Зависи и от свободния дух на хората в медиите.

Ако някой иска да си отговори защо е така у нас, може лесно да го направи точно сега – по филмовия канал на най-обслужващата властта телевизия у нас („Кино Нова”) дават филма „Вестник на властта“ (The Post) – на Стивън Спилбърг, с Том Ханкс и Мерил Стрийп. По действителни исторически събития. Достатъчно е да изгледа този филм и ще си отговори сам на въпроса защо сме толкова зле.

Филмът мина и по екраните по-рано, без особен интерес. Може би е разбираемо при тази степен на медийна свобода у нас.

Ето няколко реплики във филма, които може би звучат неестествено за българските нрави. Главният редактор на „Вашингтон поуст“ Бен Брадли казва на издателката си Катрин Греъм: „Не ми се бъркай“. Тя от своя страна се оправдава, че не би искала да му се меси.

И какво става? Двамата рисковано тръгват срещу властта с публикация, за която рискуват да влязат в затвора. Изправят се срещу приятели политици, срещу юристи, срещу банки и срещу акциите си на борсата. И срещу върховната власт в Белия дом, която е по-силна от тази на банкянския популист и на Каскета му.

Още един дребен епизод – когато главният редактор носи на издателката и подрежда на масата още 6-7 вестника, преразказали на първа страница тяхната публикация за секретен доклад на Пентагона и застанали в тяхна защита. Нарича се медийна солидарност. Да подкрепиш конкуренцията, когато става дума за свобода.

И така два вестника се изправят пред Върховния съд на САЩ, който решава в тяхна полза с 6 на 3. Заключението на един от съдиите е: „Пресата трябва да служи на управляваните, не на управляващите“.

Двамата – редактор и издател – разсъждават за приятелството си с политици и президенти, и как трябва да изберат дали да са приятели с тях или да служат на професията си и на обществото.

Пита се – колко журналисти у нас биха разсъждавали дали да запазят приятелството си с политици и хора във властта или да пускат нелицеприятни неща срещу тях? Според скромния ми професионален опит, у нас даже не си задават такива въпроси. Изборът е предрешен. Обслужване на властта и гавра с критиците й и опозицията.

Колко главни редактори у нас казват на издателите си – „Не ми се бъркай”? Колко издатели ще тръгнат срещу банка, която ги кредитира или зависят с нещо от нея? Срещу влиятелни хора от бизнеса? И срещу върха на властта – министър-председателя?

Нека се огледаме – колко медии наистина са критични към властта? Кои имитират плурализъм, правят се на независими, а всъщност са казионни и бранят статуквото.

А може ли някой да си представи главен редактор на вестник на Пеевски да му се опълчи и да му каже „Не ми се бъркай”? Та той си е заврял главата дълбоко в задника на издателя си и се чувства прекрасно там. Той даже изпреварва мислите му и се олива да очерня посочените му врагове, тоест враговете на премиера Борисов.

Защото у нас го има и този абсурд – издателят Пеевски е депутат от опозицията, който с вестниците и телевизиите си върти мощна пропаганда в подкрепа на властта и лично на управляващия премиер.

Бизнесмени милиардери вместо да демонстрират независимост, се поставят в услуга на премиера. Купуват телевизии, за да го обслужват.

Колко са редакторите и журналистите, които са критични към управляващите? Да, малко сме. На мен ми омръзна да слушам, как сме останали само неколцина, които пишат и говорят против Борисов. Защо трябва да е така?

Сега е Борисов, по-рано бяха други. Имаше период, в който медиите активно интригантстваха в полза на едни политически играчи срещу други, или за един или други бизнесинтереси. Не че са били много свободни, пак бяха обслужващи. Но имаше някакъв абсурден плурализъм. Сега няма. Има имитация на обективност и всички гледни точки.

Сега почти всички обслужват Борисов, а половината вестници и телевизии са на Пеевски. Само че в последните години мощно се намесиха социалните мрежи и слугинската роля на медиите личи повече.

И социалните мрежи не са медия на истината. Те са нож с две остриета. Те ретранслират както скрити от големите медии новини и мнения, така и всички лъжи и измислици срещу критиците на властта.

Свободата, както казва в едно свое стихотворение Радой Ралин, е като хляба – всеки ден се изпича, всеки ден се изяжда. Всеки трябва да си отстоява свободата. За да има свободни медии, трябва да има несъгласни журналисти, които не приемат обслужваща роля. За съжаление обслужващите са повече и се чувстват прекрасно в тази си роля.

„Всички се отклониха от пътя и вкупом станаха негодни(ци). Няма кой да прави добро, няма ни един… с езиците си лъстят, …устата им пълна с клетва и горчилка…“ – това казва апостол Павел към римляните в Новия завет (3:12-3:18).

Това стана с българската журналистика и 111-ото място е заслужено от самите журналисти.

Иван Бакалов, Е-вестник

Споделете това с Вашите приятели:
Pin Share