Виждайки в далечината храма на Посейдон, древните моряци знаели, че вече са си почти у дома, в Древна Елада.
Този забележителен храм на античността се издига в края на нос Сунион, в най-южната точка на полуостров Атика. Изработен изцяло от бял мрамор, той е построен в чест на Посейдон – бога на моретата и океаните. Атиняни го вдигнали в средата на V век пр.н.е., по същото време, когато е бил построен Партенонът, в Златната епоха на Атина.
„На седемдесет километра от Атина, на самия край на полуостров Атика, се намира нос Сунион. Tам, на скалата над морето, е храмът на Посейдон – елинския бог на моретата“, разказва спомените си от това лято пътешественикът Светлин Иванов-Лаубер. „Oт две хиляди и петстотин години насам мраморните дорийски колони се издигат с горда висота в пространството, където ветровете, развързани, необуздани и свободни, премерват силите си – там, където брегът се превръща във вода. Това е мястото, нееднократно възпято от Омир – точката, където за последен път да погледнеш през рамо към родина, към всичко познато и всичко привидно сигурно, отплавайки към хоризонти и очаквания. Така е било в античните представи, но сякаш и днес е така“, разсъждава българинът.
Археолозите посочват, че Сунион е
бил свещена територия още през бронзовата епоха,
нищо че храмът на Посейдон е построен по-късно – в средата на V век пр.н.е. Първите разкопки на обекта прави директорът на Германския археологически институт Вилхелм Допрфелд – това се случва през 1884 г. Разположен на скала, храмът на Посейдон образува Свещения триъгълник на древността заедно с Партенона и храма на Афая на остров Егина.
Светлин обаче ни връща към вълнуващата легенда, свързана с това място: „Според преданието тук, от скалата на нос Сунион, от стълбите на същия този храм на Посейдон, митичния атински цар Егей се хвърлил в морето, избирайки собствената си гибел. Причината бил корабът с черни платна. На същия кораб, със същите черни платна месеци по-рано царят изпратил единствения си син Тезей, който придружил девойките, които трябвало да бъдат принесени в жертва на Миноавъра –
чудовището от Лабиринта в Кносос.
На раздяла цар Егей прегърнал сина си и прошепнал: „Ако бог Посейдон е милостив към кораба ти, отплаващ сега траурно с черни платна и невинни, обречени жертви… Ако боговете изберат теб, сине мой, за победител в битката със звяра, заклевам те, смени на връщане черните платна с бели. Аз ще чакам по залез всеки ден да видя от скалата Сунион и Посейдоновия храм твоето завръщане“.
Ала Тезей, връщайки се, забравил да смени черните платна. Да, той победил чудовището, а критската принцеса Ариадна победила неговото сърце на герой. Врекли се един в друг и обичта им направила лунна пътека в Посейдоновото море.
Далеч от тях, залез след залез, цар Егей се вглеждал в пурпура на хоризонта, питайки ветровете, какъв цвят платна ще довеят до търсещите му очи.
Tезей отпътувал обратно с Ариадна към родната Атина, но самият бог Дионисий се явил и я отнесъл със себе си за своя невеста. Героят, победил Минотавъра, останал сам на палубата.
Победата му изведнъж изглеждала незначителна
Боговете са ревниви към щастието на смъртните и лесно го присвояват. Знаеш. Нали? И така победителят Тезей се връщал в родната Атина със сломеното сърце на победен. Да, боговете ни карат на заплатим скъпо за победите си. Знаеш и това, нали? Често цената е най-скъпото ни“, разсъждава Светлин Иванов-Лаубер.
Нарекли Егейско море на атинския цар
Навремето, там, в залеза, от скалата Сунион, застанал до колоните и взиращ се, цар Егей очаквал своя син Тезей.
„Егей съгледал връщащия се кораб. Ала вместо с искрящи, леки и бели платна, той бавно приближавал с тежките черни. В скръбта по изгубената любов Тезей забравил да смени платната. За цар Егей това означавало само едно: синът му е мъртъв и на кораба е трупът му. Тогава той направил тиха крачка към ръба на скалата. После още една. И още една. Потъващото във водите ранено слънце обагряло – от хоризонта до хоризонт, целия свят с кръвта си. Залязвало, заедно с последната искрица у Егей. Той направил още една стъпка… и се понесъл надолу без стон към рубинените води… “, описва печалната картина Светлин.
Поданиците му нарекли на него същото това море – и до днес Егейско море започва от скалата Сунион и сменя цветовете си между хоризонти и хилядолетия.
„Ветровете му сякаш още нашепват чудната, но и тъжна история на героя. Тезей пристигнал в родната Атина. Навреме, за да оплаче смъртта на баща си. Само че вгледан от високото в потъмняващите гранатови води, аз си мислех, че цар Егей може би е видял истината в черните корабни платна. Част от сина му, най-важната част от него – душата му, всъщност се връщала мъртва. Заради отнетата любов, заради подигравката на боговете и заради това, че няма как да победиш едно чудовище, ако не събудиш чудовището в себе си“, с лека тъга в гласа казва Светлин.
Фризовете „разказват“ за митичната битка с Минотавъра
Храмът на Посейдон имал правоъгълна форма с колонади от четирите му страни. До днес са запазени едва петнадесет дорийски колони, навремето са били 34. Изследователите им казват, че те имали 26 осребрявания, вместо типичните за този стил 20. Тази особеност ги направила по-устойчиви на вятъра и дъждовната вода. Фризовете пък били изработени от мрамор, донесен от остров Парос, и пресъздавали битката на Тезей с Минотавъра.
„По мраморния олтар на храма днес се търкаля единствено слънцето – казва Светлин. – Гледам надолу от скалата. Помня, как аз самият съм се чувствал ограбен именно в миговете на своите собствени най-големи победи. Как, за да надвия чудовищата в живота си, аз самият трябва да се превръщам в такова. Помня колко пъти, неволно или умишлено, кой знае – не смених черните платна с бели. Морската вода под мен е почти черна, като ревящ звук в бездна. Ветровете стават все по-силни, те изтръгват мислите ми, запокитват ги в нощта. А аз, вгледан в Непрогледното, се питам, кого и какво обричах на гибел с черните си платна? Докато страдах за друго. И от сцената на амфитеатъра, с ехото и шепота на епохите си повтарях стиха на Еврипид:
„…и в трудностите ни няма почивка. В сладостта да живеем обградени оставаме от приближаващия мрак на смъртта. В смеха си, в наздравиците и в суетата…“.
