Михаил Вешим: Преборих COVID-19 с д-р Чехов, а не с д-р Мангъров
– Трудно ли се прави „копродукция” с класици? Кое Ви провокира да създадете „Позитанско царство”?
– Аз съм си фейлетонист – вече четирийсет години. Имам доста книги зад гърба си, сред тях и романи, но продължавам да си обичам вестникарския фейлетон – този подценяван и презиран от литературните критици жанр. Там, в кратката форма, се чувствам най-уверен и свободен, в свои води. И в продължение на четири десетилетия пиша по няколко фейлетона всяка седмица… Мисленето ми е така настроено, че веднага реагира на абсурдите и парадоксите от ежедневието. Но не е достатъчно само да реагираш – въпросът е как?
Фейлетонът не трябва да е банален, не може да повтаря истини, очевидни за всички, затова постоянно търся нови форми – така повиках на помощ класиците. И ги вкарах – без тяхно разрешение, по понятни причини – в съвременната политика – чрез техните текстове започнах да разказвам нашата действителност. Стана една игра, която ми беше забавно да играя – да влизам в стила на известни писатели и известни творби, да ги наподобявам…
Така се получи тази книга от пародии – най-много текстове там са от поредицата „Позитанско царство”, едно намигване към писателя Ран Босилек и неговото „Патиланско царство”. Неговият Патиланчо разказва веселите си приключения с баба Цоцолана, моят Позитанчо пък говори за баба Корнеляна… Спазих и римуваната форма на Ран-Босилековата проза – това ми беше особено трудно, защото никога не съм писал в рима и ритъм. В книгата, освен „патиланци-позитанци”, има и пародии по известни разкази на други писатели – Вазов, Йовков, Елин Пелин, Ангел Каралийчев… Имам едно притеснение с тази книга: че много от по-младите читатели не познават оригиналите – разказите на класиците. И би ми се искало с моите пародийни текстове да предизвикам интерес към старите майстори, та днешният читател да отвори книгите им и да си ги припомни. Може би някои учители по литература ще ползват моята шеговита книга, за да предизвикат интерес към класиката.
– Благодатна среда ли са за пародия днес политиката и политиците?
– Като се оглеждам с окото на хумориста, аз всичко наоколо виждам като пародия – пародия на управление, на опозиция, пародия на протести… Даже и мерките срещу пандемията са пародийни и по нашенски – уж се затягат, а никой не ги спазва, уж имаме някаква здравна система, а в действителност, когато потрябва на болен, я няма… Това вече не е смешно, то става трагично – болни умират в безхаберието … А в тая ситуация политиците продължават да се държат неадекватно в боричканията си, повече са загрижени за собствения си рейтинг, отколкото за хората.
– Може ли шегите с известни в обществото фигури да навлекат проблеми на автора?
– Не, няма опасност за автора. Политиците едва ли ще забележат тази книга, защото не четат. Те се вълнуват от визията си – как изглеждат на екрана, в Ютюб, във Фейсбук или Инстаграм. Тяхното мнение за моя текст не ме интересува, по-важно ми е какво ще каже читателят. В случая читателят може да ми отправи обвинение в пристрастност: защо в повечето текстове се занимавам с „позитанците”, като те не са управляващи, а са опозиция?… Не трябваше ли сатирата ми да е към управниците, те да са главните герои на книгата ми?
За десет години Борисово управление съм написал десетки и стотици фейлетони по адрес на „титана от Банкя”… И вече го виждам този „титан” да се превръща в „Титаник” – потъването му е неизбежно. Тогава на политическия небосклон ще се яви нова звезда – баба Корнеляна, затова тя е главен герой на книгата ми… Отдалеко подготвям аудиторията какво ни чака…
– Имате спомени и от времето на Тато…
– Тъй като пиша от доста години, имам спомени и от времето преди 1989-а. Тогава наистина имаше цензура – главният редактор и неговите заместници си бяха цензори. За да се публикува един текст, той минаваше през няколко нива, бяха нужни няколко подписа, та даже и на чиновник, който отговаряше за държавната тайна – все едно ако нарисуваш Тодор Живков като кратуна, издаваш държавна тайна… Но тогава карикатура на Живков и неговото Политбюро не можеше да се появи, макар те да си бяха истински карикатури. Нещата не можеха да се казват с истинските им имена, затова сатириците бяха по-изобретателни: използваха т.нар. „Езопов език” – разказваха алегории, басни уж за животни, които трябваше да се разбират за хора… Доста автори пострадаха тогава за волнодумство – биваха уволнявани, оставаха без работа, без жителство – имаше и такова нещо – жителство, което пречеше на хората да живеят и работят свободно, където искат…
Днес като главен редактор на „Стършел” аз не налагам цензура. Стоп! Излъгах: цензор съм само в два случая – когато става дума за простотии – не допускам такива във вестника – и когато някой текст не е написан на литературен български език…
– Смятате ли за реално 111-ото място по свобода на словото, на което ни поставя класацията на Репортери без граници?
– Не, не мисля, че по свобода на словото сме редом с Буркина Фасо и Того. Ние все пак сме европейска страна… Помислете: има ли карикатури на Путин в руската преса? А на Ердоган в турската? А на Лукашенко в белоруската? За такова нещо карикатуристи там лежат в затвора. А в „Стършел” има карикатури и на Борисов, и на Радев, и на Каракачанов, и на Нинова. Ние от „Стършел” нямаме проблеми със свободата на словото – пишем и рисуваме каквото искаме, както го разбираме и според убежденията си…
– Светът е оцелял, защото се е смял, казва големият Радой Ралин. Помага ли смехът в ситуации като днешната, когато светът е в капана на пандемия?
– Радой Ралин роди тази крилата фраза и тя стана девиз на габровския Дом на хумора. Не само на него – това може да е девиз на света – от Китай до Канада и от Индия до Бразилия, в днешните пандемични времена. Известно е, че усмивката лекува – в чужбина има курсове по смехотерапия в болниците и ефектът е оздравителен.
Преди повече от двайсет години с колегите ми Йордан Попов и Кръстьо Кръстев правехме в Сатиричния театър един спектакъл, наречен „Смехотерапия” – имаше голям успех. От смях на една бременна зрителка й изтекоха водите по време на спектакъла и от театралната зала тя направо се озова в родилната. Роди здраво и красиво момиченце, а щастливият баща дойде при нас и каза, че ще кръсти новородената си дъщеря Смехотерапия. Едва го разубедихме – да не й се подиграват в училище един ден за името. Послуша ни, кръстиха детето Весела – днес тя е голяма жена и сигурно е весела като името си, нали сред бурен смях се е явила на белия свят…
Ето ви и най-ново доказателство, че смехът лекува и Covid-19 – със самия мен. Когато ме заболя гърло, загубих обоняние и тестът ми се оказа положителен, аз не се уплаших, не се паникьосах и не легнах да умирам, макар да съм в рискова група. Не почнах да пия антибиотици, а профилактично подредих на нощното си шкафче книгите на любимите си автори – хумористи: Марк Твен, Ярослав Хашек, Михаил Зошченко… Предпочетох да боледувам с доктор Антон Чехов, а не с доктор Атанас Мангъров, с доктор Михаил Булгаков, а не с доктор Ангел Кунчев… И, о, чудо! Прекарах вируса много леко – даже не вдигнах температура. Не ви агитирам и не рекламирам собствената си продукция като имуностимулатор, но вярвайте ми: хуморът наистина лекува…
в. „Марица“
Михаил Мишев, известен с псевдонима си Михаил Вешим, е български писател и сценарист. Син е на писателя Георги Мишев. Завършил е журналистика в Софийския университет. От 1982 г. работи във вестник „Стършел“, където от 2003 г. заема поста главен редактор.
Автор е на стотици разкази и фейлетони. Носител на Националната награда за цялостно творчество в областта на хумора и сатирата „Райко Алексиев“.
По романа му „Английският съсед“, една от двете български книги, номинирани за литературната награда на Европейския парламент, е направен сценарият на едноименния филм с режисьор Дочо Боджаков. На пазара е новата книга на Михаил Вешим „Позитанско царство и други пародии, в копродукция с известни български писатели“ на издателство „Сиела“.