Край морето, в петзвездни хотели, но отчаянието на афганистанците не се лекува

Курорт с палмови дървета, пясъчни плажове и бистра вода. Но гостите не са там, за да му се наслаждават – те са афганистанци, избягали в Албания, травмирани и несигурни за бъдещето си.

„Аз съм физически тук, но мисълта ми е в Афганистан, при майка ми, при брат ми“, казва Латифа Фротан, 25-годишна активистка за правата на жените, избягала, когато талибаните поеха властта, за АФП от северния курорт Шенгин.

Албания обеща временно да приеме до 4000 афганистанци и досега е настанила приблизително 700 – повечето от тях жени и деца – в петзвездни хотели в туристически центрове. Те седят на шезлонги, обграждащи басейна, тревожно стискат телефоните си, опитвайки се да се свържат с близки, останали в Афганистан.

„Тези хора са избягали от терора, те са травмирани и би било нечовешко да ги вкараме в лагери“, каза премиерът Еди Рама.

За разлика от някои западноевропейски страни, решението на албанското правителство да подаде ръка изглежда се оказа приемливо и никоя политическа партия не оспори този ход.

„Жажда за живот“

Малката балканска държава, една от най-бедните в Европа, се гордее с това, че е гостоприемна страна. Повече от половин милион косовски бежанци получиха убежище от режима на сръбския президент Слободан Милошевич в края на 90-те години. А след Втората световна война еврейското население на Албания беше по-голямо, отколкото преди конфликта.

Но Албания също е страна на изселници, като повече от един милион нейни граждани са напуснали страната от 90-те години на миналия век, повечето от тях търсещи по-добър живот в западните страни.

„Тези афганистанци тук са като нашите хора, те са като моето семейство“, казва Виктор Нреа, който кара линейка, предоставена на хотелския комплекс в Шенгин. „Разбирам болката им, споделям и жаждата за живот на децата им и това ми помага да забравя отсъствието на двамата ми сина, които са далеч.“

Но топлото посрещане и луксозното настаняване не могат да излекуват отчаянието.

„Имаме късмет, че сме тук, имаме всички удобства, от които се нуждаем, но се притесняваме за семействата си“, казва Фротан.

Някои, като журналиста Елиас Навандиш, са решени да продължат да работят – дори и от разстояние.

„Преди два дни, когато се събудих рано сутринта, получих съобщение от колегите и шефа си, че двама от моите колеги са арестувани от талибаните“, казва Навандиш, който се грижи за онлайн отразяването на вестник „Etilaatroz“, един от последните оставащи критични гласове в Афганистан. „Нямам надежда за бъдещето на Афганистан, защото познаваме талибаните… и съм сигурен, че следващите дни ще бъдат още по-трудни.“

„След всяко обаждане плача“

Когато информация за родината им достигне до групите, събрани извън хотела, тя се разпространява като горски пожар. Новината, че момичета няма да бъдат допуснати да се запишат в гимназиите, предизвика тревожен шум.

Лина Момади, 36-годишен учен, показва снимка на мобилния си телефон на университетска класна стая, където студентите са разделени от завеса – мъжете от едната страна, жените от другата.

„Сестрите ми, които имаха работа, сега я изгубиха и остават у дома“, казва Момади.

Тя ги моли при всяко обаждане да покажат лицата си, само за да се увери, че нищо не им се е случило. „Напрежението е огромно, след всяко обаждане плача.“

Животът е нелеп за изгнаниците – на хиляди мили от дома, живеещи за сметка на американски неправителствени организации и албанското правителство в хотел с реплика на Статуята на свободата.

Тревогата на възрастните контрастира със звуците на деца, които играят игри с топка или скачат в басейна, или пък тийнейджъри, които пеят „My Homeland“, песен от 90-те за напускане на Афганистан, която се превърна в неофициален химн на последното изселване.

Албания не е последната спирка в тяхното пътуване – повечето от тях се надяват да стигнат до САЩ и чакат визите им да бъдат обработени.

Но нищо не е гарантирано. Както казва 29-годишната студентка Парвин Мосадади, само преди няколко седмици те са имали работа и бъдеще в Афганистан, без да планират да го напускат.

„Тук не знаем какво бъдеще ни чака“, казва тя.