Композиторът Георги Костов: Свалиха ме от ефир заради минижупа на Лили

– Проф. Костов, след броени дни навършвате 80 години. Как посрещате този юбилей?

– С противоположни чувства. От една страна, че остарявам, а от друга страна – се радвам, че съм жив, че съм изживял тези 80 години. Няма да има никакви тържества заради епидемиологичната обстановка. Изживявам и аз този момент, че ние сме откъснати един от друг с публиката, което е най-важното за нас. Лично аз пиша музиката за хората. Изолацията ме смущава, но да се надяваме, че ще го преодолеем по-скоро.

– На предишните си юбилеи винаги сте представяли нови произведения на сцената. Сега написахте ли?

– Произведения има, но сцените са затворени в момента и съм казал, че авторският концерт ще бъде най-рано през октомври, защото за мен това ще е реалното време за слушане на музика, на по-спокоен начин за възприемане на музика и без напрежение. Дано да съм жив до септември.

– Какво да очакват почитателите ви?

– Пиша всякакъв вид музика, затова ще започна със симфоничното си произведение „Симфониета“ – това значи малка симфония, ръченица. Ръченица е за това, защото и трите части са подчинени на ритъма 7/8. Първата част е в първо удължено време, втората – във второ, а третата е същинската ръченица. Написах едно произведение и за камерен струнен оркестър, а названието му е малко ексцентрично – „Огледални отблясъци“. В музиката има огледало – до-ре-ми, ми-ре-до и на тази тема има много творби от Бах и други майстори на полифонията, но реших и аз да напиша едно произведение в такъв стил, със старинни средства, които малко са позабравени днес, пък аз ги припомням. Последното си произведение написах на 31 декември по стихове на поета Ангел Симеонов и се казва „Една соната“. Текстът е много приятен – сантиментален, природен, човешки и ме развълнува. Реших да поверя песента на група „Сигнал“ и така да отбележим 40-годишнината на „Да те жадувам“. Вече дадох нотите на Данчо Караджов и след карантината ще я запишат. Надявам се да има поне половината от успеха на „Да те жадувам“…

– Каква е историята на една от най-популярните ви песни?

– С Любо Левчев бяхме приятели и решихме да направим нещо заедно. Отивам на среща с него, а портиерът не ме пуска, защото го няма – извикали го на някакво заседание. Беше ми оставил с автограф една книга с негови стихове. Започнах да разлиствам книгата и стигнах до едно произведение „Недопустимост“. Но това име не върви за песен, та аз измислих заглавието „Да те жадувам“, Любо го хареса, а влюбените започнаха да го търсят. Преди време имахме известни проблеми за това кой е автор на песента и един ден Данчо ме закача по телевизията, че влюбените се оплакват, че не трябва да я спираме, защото на нея се създават деца. И аз отговорих – щом ще попреча на приноса за нови граждани на нашата страна, се отказвам и няма да я спирам. С Любо Левчев после направихме цял мюзикъл „Сантиментално пътешествие“ в Музикалния театър. Но трябва да ви кажа, че той е най-трудният автор за писане на музика по великолепните му стихове. Сега ще ви кажа една моя тайна. Написах „Казанова“ за Музикалния театър, който се игра на много места – и в Русе, и в Стара Загора. За Казанова каква тема е по-подходяща от песента „Да те жадувам“, естествено, в друга разработка. Така че ето къде намери място песента. Виждате, че имам нарушения в говоренето, за което се извинявам.

– Каква е причината?

– Аз получих удар от отношението на моите колеги от Управителния съвет на Музикаутор към мен, точно заради „Да те жадувам“. Написах „Симфониета“, беше оценено от комисията най-високо, но изведнъж спряха подпомагането на реализацията му. Оказа се, че е заради това, че съм се отказал от авторските си права на „Да те жадувам“ Данчо Караджов да я изпълни на три благотворителни концерта. Като разбрах причината, извадих от джоба си да платя загубата от авторските ми права, която се оказа 10 лева и 50 стотинки. Поставих въпроса си на Управителния съвет миналата година, те пък казаха, че ще се реши на Общо събрание, но и до днес не е изяснен.

– Какво точно се случи?

– Получих инсулта точно в нощта на рождения си ден 20 януари миналата година. Оттам са дефектите в говора и в паметта ми. И заради тези 10,50 лв. вдигнах кръвно 187/80 и температура 37,7. След това изкарах на крак и тази болест, с която всички се борим. Имам силен имунитет, затова с коронавируса се преборих по-лесно, не се наложи да влизам в болница, но от инсулта още имам последствия.

– Как поддържате форма?

– Поддържам я, ходя, нямам никакви физически проблеми. Но имам проблеми в мисловната си дейност. Иначе и досега спортувам. Още навремето играех футбол с моите студенти в Музикалната академия. Сега в момента вкъщи имам гири, с които имам определен комплекс упражнения, които правя.

– Да се върнем пак към творчеството ви и първата песен, която сте написали за Лили Иванова – „Без радио не мога“. Как стана?

– Не е първата, може би първата популярна. За „Без радио не мога“ има един доста пикантен случай. Песента фигурира в „Мелодия на годината“ за май месец 1967 г. През юни излезе голямото писмо на Тодор Живков до четиримата директори – на „Балкантон“, на Концертна дирекция, на радиото и телевизията, че не може с къси поли жените да се явяват и мъжете с дълги коси. А Лили вече е заснела песента ми с един минижуп. Леда Милева е генерален директор на телевизията. Звъни ми секретарката й и ми казва – другарю Костов, моля ви в еди-колко си часа да бъдете в студиото на телевизията, където ще прегледаме вашата песен. Естествено, аз млад, непознат, 25-годишен композитор, отивам там. Наредени всичките началници гледат един, втори, трети път. Имам чувството, че по сантиметри следят колко е къса полата на Лили Иванова. И накрая заключението беше, че в този си вид тя не може да бъде показана. Свалиха я от ефир и съобщиха на зрителите на „Мелодия на месеца“, че поради засиления интерес към Лили Иванова в Съветския съюз, тя не може да се прибере, за да я заснеме отново, затова ще я видят следващия месец.

– А как се роди?

– Бяхме приятели с Милчо Спасов, който беше контрабасист в оркестъра на БНА. Баща му е композиторът Георги Спасов, „Високи сини планини“ е от него. Той правеше преводните песни на много музиканти и пишеше стихове. Така ми даде един негов текст. В него имаше един стих „Ще отидем на пъстрото хоро“. Казах си, че тук явно трябва да има хоро. И въведох за пръв път народна песен в поп музиката. После го направи и Стефан Димитров, и много други. Песента стана шлагер, във видеото Лили храни кокошки, после заигра хорце и стана много приятно. Изпълни я на 9-ия световен младежки фестивал на стадиона, качиха я на един електрокар и обикаля пистата на „Васил Левски“ и пее „Без радио не мога“. В Съветския съюз бяха издали плоча с песента, но изпълнена от руски певци.

– Вие ли й предложихте тази песен?

– Аз я предложих на Иван Пеев, който тогава й беше съпруг и диригент на оркестъра. Работех в Концертна дирекция и те идваха при мен за своите предстоящи турнета. Един ден им казах, че съм написал тази песен и предложих да я чуят. Ванко каза: „Няма да я слушаме, дай нотите“ и направи приятен аранжимент. Песента е запеваема, влезе в учебниците по музика. Лили е изпяла доста мои песни. Имаме първа награда на „Златният Орфей“ с нея. Лили е много уважавана певица от мен. Радвам й се винаги. Благодарен съм й, че когато бях господин никой, тя взе песен от мен и я изпя. За мен тя е голяма певица. Имам още една първа награда от „Орфея“ и с Емил Димитров.

– Разкажете за работата си с поп краля!

– С Емил Димитров пак в Концертна дирекция се запознахме. Аз бях студент тогава. Занимавах се с естрадната музика, защото преди мен шеф беше Борис Карадимчев. И Емил, и Васил Андреев идваха там. Един ден Емил ми звъни по телефона – искаш ли да ми оркестрираш моите песни, защото ще се явявам на конкурс. Едната песен беше „Арлекино“. Направих я за голям симфоничен оркестър. Взеха я, изпяха я. В Полша получи първа награда. Аз съм сигурен, че е имало награда и за аранжимент. Който взима за текст, взима и за аранжимент. Текстът беше на Васил Андреев. Не ми дадоха никакво възнаграждение. С Емил сме приятели, той ми е изпял пет-шест песни. Аз го уважавах много Емил. Той беше много интересна личност.

– Какво не знаят хората за него?

– Знам, че той правеше декори за представления. И много често от кибритени клечки. Това беше негово хоби. Свиреше великолепно на акордеон, на пиано. Оказа се, че той е кандидатствал заедно с мен в Музикалната академия, но са го приели във ВИТИЗ. Не знам дали е завършил. Тогава се ожени за първата си жена Грета Ганчева и тръгнаха двамата, тъй като и тя пееше. Той направи много голяма кариера. Неговата песен „Моника“ беше световен шлагер. Емил беше много възпитано, свястно и културно момче. Бяхме много добри приятели. Имаме филм при гостуване в дома му как си играят неговият син и моята малка дъщеря.

– И двете ви наследници тръгнаха по вашия път. Доволен ли сте от това?

– Те тръгнаха по пътя на майките си, защото и на двете майките са музикантки. Така че не мога да кажа, че са само по моя път. Обикновено семействата са музикантски. И мъжът, и майките, после и децата. Лилия е навлязла сериозно в музиката. Тя стана академичен преподавател, вече доцент и доктор. Сега е написала книга за мен по случай юбилея ми, разказва живота ми в 85 страници със снимки. Весела завърши оперно пеене, но повече пее джаз, играеше и в Народния театър.

– Тя за малко да ви доведе за зет световна звезда – Освалдо Риос…

– Не мога да се бъркам в личния живот на дъщерите си. И аз не съм послушал баща си, когато ме е съветвал да не се женя…

– А вашият учител в музиката Панчо Владигеров давал ли ви е съвети по тези въпроси?

– Панчо Владигеров ми е два пъти кум и един път бракоразводен свидетел. Нашите истории са по-скоро за хумористично предаване. Но мога да кажа заветът на моя професор в музиката – за да бъдеш добър композитор, трябва от един такт на твоята музика да разберат, че си български композитор.

– Успяхте ли да го изпълните за тези 80 години?

– Мъча се да го изпълня. Във всичките ми произведения има нещо българско. И в новата песен използвам стари ладове, които са характерни за нашите народни песни.

– А направихте ли си равносметка?

– Аз мисля да изчакам още малко. И на петдесет да правя равносметка. Тоест, да доживея до сто. Разбира се, че се шегувам. Каквото е писано. Аз не пия и не пуша, спортувам и това ме е спасило в онзи лошия момент.

в. „Телеграф“

Споделете това с Вашите приятели:
Pin Share