Калугер скри златото на Осиковския манастир, от векове търсят съкровището

В навечерието на големия християнски празник Великден в пореден брой на „Чудеса и Вяра“ ви разказваме историята на храмове, чакащи своето Възкресение. Заради миграция на населението през вековете или набези на иноверци днес тези свети места са далече от населени места, в руини като грохнали стражи на вярата.

През започналия пролетен сезон забравените храмове се явяват и една добра дестинация за поклоннически туризъм, пък и за дарения за тяхното възстановяване. Интересно е, че с малко повече късмет човек може да намери и съкровище, защото около тези храмове от векове витаят легенди за несметни богатства.

Осиковският (Осиковишкият) манастир „Св. Богородица“ се намира в подножието на връх Острома, в местността Манастирски ливади, току между родния град на Тодор Живков, Правец, и село Осиковица. За съжаление няма и помен от величието на храма. Днес той прилича на зеленчуков парник, тъй като е покрит с найлон.

Все пак, ако сте в района и решите да посетите святото място, има път, който започва от мегдана на селото в южна посока. Първите 5-6 км са асфалт, а после започва пътека (черен път). Държи се курс само направо, като ще видите и табела, указваща разстоянието оттам, което е 1 км.

Осиковишката обител датира от времето на Второто българско царство. Тук е имало древен манастир, като от него е оцеляла само тази сграда. Тя е изградена върху основите на светилище от трако-римския период. Прелюбопитен факт е, че обителта не е пострадала по време на османското нашествие и е продължила да функционира чак до края на ХVІІІ в. Сред местното население има запазено предание, което реди, че някога тука е имало приказно красив манастир. За съществуването му е намерено потвърждение в една приписка от 1730 г. В изследването за архитектурата на българските манастири Н. Тулешков също отбелязва Осиковишкия манастир, поставяйки го най-общо в периода XII-ХIV в. Разрушаването се свързва с времето на кърджалийските размирици в края на XVIII в.

Разказ за поругаването е записан през 1930 г. от Васил Маринов Владов (Робовешки), по разказа на неговия дядо Петър Гешов: „Като дошли турците на манастира, там имало двама калугери. Хванали по-стария калугер Давид и започнали да го бият и измъчват с нажежена верига да даде жълтиците. През това време младият калугер Иван взел парите в котлето и с кон побегнал по пътя през Крушевец за към село Лъга и оттам за Етрополския манастир. Кърджалиите видели, че калугерът бяга, и се спуснали с конете да го догонят. Калугерът, като видял, че ще го стигнат и хванат, спрял в една изорана нива в местността Милин кладенец и заровил котлето с парите. Кърджалиите го настигнали в местността Барата и го съсекли. Година по-късно синът на дядо Вълко Трифонов – Цако, отишъл да оре нивата заедно с глухонямата си сестра Цока. Тя намерила парите и ги скрила някъде към кошарата без да каже на домашните си. По това време върлувала чума, Цока заболяла и за три дни умряла. Дълги години иманяри обикаляли наоколо да търсят скритите пари в определени дни – през нощта срещу Гергьовден или Еньовден“ (Андонов 1980, 6; Данчев 1995, 61). Но така и не намерили съкровището.

За архитектурата на храма сочат спомените на столетника Йончо Вълков, записани през 1929 г. Според този информатор църквата е била в руини още през детството му. Стените обаче били по-високи, а над входа е имало оформен свод. Докъм средата на ХХ век вляво на входа е личал надпис КА (последните букви на формулата IС ХС NНКА). Според съхранения спомен, записан през 1935 г. от свещеноиконом Иван Георгиев, манастирът е носил името “Св. Богородица”(Донев 1985, 274). Освен църквата към манастирския комплекс са принадлежали различни постройки. Следи от масивна каменна сграда личат на около 20 м източно от църквата. Съществуват данни, че дървени сгради със стопанско предназначение е имало и в западна посока, но от тях вече няма следи.

Днес руините на църквата продължават да се почитат като свято място, на което се провежда съборът на селото и се раздава курбан за здраве на празника Рождество Богородично. Престолният камък от църквата се използва като оброк, а идващите поклонници палят свещи на него.

През 2004 г. се провеждат археологически разкопки на архитектурните останки на църквата. При направения предварителен оглед се установило, че вътре и около храма има няколко иманярски изкопа. От тях местен жител е събрал и съхранява голямо количество фрагменти от стенописна украса.

В архитектурен план църквата представлява еднокорабна едноапсидна сграда без притвор. В градежа са използвани дялани и ломени камъни, споени с бял хоросан. Има само един вход от запад. Той е изграден с добре обработени бигорови каменни блокчета. За праг е използван голям полукръгъл камък. Формата и структурата му дават основание да се предположи, че вероятно става въпрос за вграден воденичен камък, който допълнително е обработен и функционално преадаптиран при строежа на църквата.
Търсачи на съкровища са разрушили напълно и подовата настилка.

Стените на църквата отвътре, а вероятно и на някои места отвън, са били украсени с изящна стенописна украса. От нея са запазени малки участъци. Откриват се също отделни букви или части от думи, елементи от човешки изображения, а на някои фрагменти личат и врязани графитни надписи. Особен интерес представляват частите от три човешки изображения. Сред намерените стенописи са и няколко фрагмента с изписани букви от кирилски надписи. Според направения палеографски анализ надписите са изписани със сигурна ръка от изключително опитни зографи.

Съпоставка на буквите показва голяма близост с надписите от стенописите в църквите в Земен и в Беренде. Това е и едно от важните основания стенописната украса на църквата при Осиковица да бъде датирана във втората половина на XIV в.

Сред руините на църквата, безразборно нахвърляни и частично повредени, са открити също и надгробни кръстове, характерни за периода XVIII–XIX в. Те са изработени от бигор и се смятат за чудодейни.

Като цяло археологическите разкопки на архитектурните останки в местността Манастирски ливади показват съществуването на два строителни периода. Първият се отнася към трако-римската епоха, а вторият се свързва с времето на Второто българско царство, когато тук е била издигната малка по размери, но масивна като градеж и богато стенописана църква.

Споделете това с Вашите приятели:
Pin Share