Доброволната казарма вече е факт. Всеки български гражданин, който иска и отговаря на задължителните условия, може да мине през шестмесечно военно обучение. Темата за това военно обучение предизвика доста спорове и полемики не само в парламента, но и в публичното пространство и сред обикновените хора.
Едни казваха, че е било крайно време българските младежи да минат през подобно обучение, за да придобият макар и частична военна подготовка и по-важното да се научат на самостоятелност и че светът не се върти около тях. Други пък определиха връщането на „злокобната” казарма от техните младежки години едва ли не като национална трагедия и като крачка отново към връщането на тоталитаризма.
Моето мнение по въпроса е категорично в подкрепа на първите. И за това си имам своите лични аргументи.
Първо, аз съм от поколението, което сравнително последно мина през родната казарма. Е, не две години, а една прекарах с униформа и под пагон. Бичил съм наряди и караули в студ и пек, а калашникът така се срасна с рамото ми, че когато се уволних и накрая го свалих, дълго време ми липсваше. Да, в казармата е имало и кофти моменти, а сред тях и някои абсолютни тъпизми, като да бръснеш портрета на Ботев или да мериш плаца с кибритени клечки. Но това се забравя.
За сметка на това обаче и днес продължавам да се чувам с повечето от събратята си по участ, а когато имаме възможност при пътуванията си из България, се виждаме. И си разказваме казармените лакърдии за ужас на жените и голям кеф на малчуганите. Какъв е изводът от казаното дотук. Че не съм умрял от това, че съм бил в казарма, както и че приятелствата от казармата си остават за цял живот. Иначе къде на друго място ще се научиш да се бръснеш с лимонада, да спиш на снега на минус 10 градуса прав и прегърнал автомата като първа любов. Както и да нагъваш студена консерва или пържола с лъжица. В новобранския център вилици не се даваха за да не би някой още тъгуващ по раздялата с мама и тате, да вземе да се самоубие.
Освен това мнозина от нас за пръв път в казармата научиха как се сгъват дрехи, как се оправя легло, ама така, че старшината като хвърли монета върху постелката, тя да отскочи, как се шият копчета, как се перат дрехи, как се… абе списъкът може да продължи още дълго.
Мисля, че едно макар и половингодишно присъствие в изцяло мъжка обстановка, със сутрешното ранно ставане, физзарядката по тъмно, организирането на целия живот по правила и под час, няма да е никак излишен на съвременните младежи. Или най-малкото ще ги убеди, че най-важното на света не е скубането на веждите, обезкосмяването на някои места, нито това, че нямат последен модел смартфон в джоба си. Все пак в армията все още няма салони за епилация, дори и заради големия брой грацилни и красиви дами сред професионалните войници.
Наред с доброволната казарма обаче има и един друг не по-малко важен въпрос. И той е за въвеждане на вече наистина задължително гражданско образование, каквото има в много страни по света. Българите трябва да имат поне елементарна политическа подготовка и знания за да не се стига до тяхното манипулиране и използване за нечисти цели от страна на разни „отровни триа, квартети” и др. подобни неясни елементи.
И да не се стига до там, днес, 100 години след Алеко, българинът да продължава да смята политиците за маскари и да продължава да гледа на случващото се в родината си не съзидателно, а разрушително. Защото развиването на едно демократично гражданско общество минава задължително през задължителното гражданско образование и подготовка.
Иван Първанов
