Венци Мицов: На 8 декември празнувахме! Викахме си – победихме комунизма

Венци Мицов: На 8 декември празнувахме! Викахме си – победихме комунизма

На 8 декември 1990 година бях в сградата на Консерваторията. Бях част от окупационната студентска стачка, която имаше за цел да свали правителството на Андрей Луканов.

На 8 декември ние празнувахме, защото стачката постигна своята цел. На 29 ноември той подаде оставка, а на 11 декември всички студенти прекратихме стачката.

На 8 декември празнувахме. Викахме си – ето, победихме комунизма. Победихме ченгетата.

А после, малко по-късно разбрах, че това не е точно така.

Разбрах го по мутрите, които се появиха от нищото.

Разбрах го по хиперинфлацията.

Разбрах го по чалгата, която ни захлупи като капак.

Разбрах го по приятелите си, които напуснаха страната и никога повече не се върнаха.

Разбрах го по себе си и безпътицата, в която изпаднах и която потушавах кога с алкохол, кога с трева (да, знам, че е незаконно, знам, че вие никога не сте правили подобни неща, а само аз, но поемам вината за това), кога с опит да се събера и да започна наново.

Дълги години след онзи 8 декември, в който седяхме – дузина младежи – в сградата на Консерваторията, неминуемо си задавам един и същ въпрос.

И той се забива като пирон в мозъка ми. Всеки път.

И въпросът ми е следния:

Можеше ли историята ни да продължи по друг начин?

Комунистите и ченгетата се омитат. Няма мутри. Няма чалга. Поемаме пътя на нормална европейска страна, в която мнозинството не е от антиваксъри, фенове на Кондьо и Амет, а на учтиви и възпитани хора, които посещават концерти на Софийска филхармония, театрални постановки на Йонеско, Бекет, Шекспир, Дюренмат, Брехт, кино, в което не гледаме само Марвел.

Можеше ли да сме игнорирали цялата пасмина? И да заживеем в друга среда, в която не се хилим като идиоти след лоботомия на всяка новина за починал от пандемията човек?

На всеки 8 декември си задавам този въпрос. И всеки път, вместо да си отговоря, виждам как днешните младежи в голямата си част празнуват студентския празник. И сравнявам 8 декември 1990 година с днешните празници с турбо фолк, хвърляне на салфетки и гонене на прасе под окуражителните подвиквания на DJ Кънчо “Удри! Оп-са! Пуцай!!!”.

И си мисля, че нещо някъде се обърка. Нещо някъде генерално се счупи. Но не знам къде.

И понеже не знам къде, съм склонен да обобщя следното…

Онези студенти от 8 декември 1990 са виновни.

Виновни сме, че се пречупихме.

Виновни сме, че не окупирахме държавата до края на милиционерите и червените куфарчета.

Виновни сме, че се огънахме на мутри, на ДС бизнесмени, на обикновени тарикати и на самозвани месии.

И с това си огъване на практика ние помогнахме страната ни да се превърне в клоака.

Прекрасна страна…и отвратителна държава.

Днес е 8 декември. Окупационни стачки вече няма.

Вече живеем в демокрация. Ама демокрация, от която мнозина вече са абдикирали. Демокрация, в която хората доброволно се отказват от правото си да гласуват. Защото не виждат смисъл.

Днес, на 8 декември аз не вярвам в революциите. Вярвах през 1990. Днес – не.

Днес, на 8 декември си мисля, че е време да окупираме душите си. И да не пускаме малоумието, което ни залива вътре в тях.

Честит празник, младо поколение.

Окупирайте се!

До победата!

Тя няма да е скоро, така, че се запасете с провизии…

Ваш асистент д-р Венци…

Неуспял стачник, неуспял протестър, неуспял политик и неуспял…
министър на спорта и шеф на федерацията по художествена гимнастика