Бойко Кръстанов: В театъра решихме, че да играем сега е излишен риск

Бойко Кръстанов: В театъра решихме, че да играем сега е излишен риск

– Бойко, в какъв момент те намери новината, че си тазгодишният носител на наградата „Андрей Баташов“, учредена от Ордена на рицарите тамплиери в България за млад актьор с високи професионални постижения и дейност в полза на обществото?

– Намери ме в момент, какъвто е за всички – на едно контролирано бездействие. Изненада ме, определено не очаквах. Приятно ми стана, разбира се – всяка награда е някакъв вид признание. Не че наградите са най-важното нещо на света или че се стремя неистово да печеля постоянно награди – аз дори и не го разгласих кой знае колко… Но, да, хубаво е като те номинират – показват ти, че някой те забелязва и че това, което правиш, се харесва.

– Ти беше на косъм и от „Икар 2020“ за водеща мъжка роля, така че тази странна година за теб не е „нулева“. Всички сме наясно, че си страхотен актьор, но по-малко знаем за хуманитарната ти дейност…

– Тя все пак е нещо, за което човек не говори много, просто го прави. Да, участвал съм в няколко инициативи на УНИЦЕФ, също така съм водил и благотворителен търг, на който се събраха адски много пари за деца в неравностойно положение – може би над 150 000 лева, доколкото си спомням. В края на търга организаторът Игор Марковски даже направи някаква фигурка от хартия и я предложи – общо-взето за нищо наддаваха хората, просто за идеята да се съберат средства за нуждаещи се деца.

– Сега пандемията от коронавирус сякаш е доминанта на всичко случващо се. Ти или твои близки срещнахте ли се лице в лице с COVID-19?

– Ами в момента майка ми го кара, седи си вкъщи. Тя, слава Богу, няма някакви усложнения, добре се чувства. Аз се разминавам по някакъв начин все още, незнайно как за самия мен, но пък и полагам някакви усилия да спазвам съответните мерки. Така че мен дотук ме подмина, но доста хора от близките около мен го минаха.

– Във вашите среди има ли страх от общуването в театъра? Притеснявате ли се по време на репетиции и представления или удоволствието от възможността да играете пред публика е над всичко?

– Според мен не трябва да става дума за страх или радост, или за каквито и да било чувства. Просто има неща, с които сме длъжни да се съобразяваме, уважавайки усилията на лекарите, които се борят със заболяването на първа линия. Иначе другото е безотговорно – „Айде бе, нищо няма, ние дай да си играем…“. Не, ние не сме по-различни от който и да е друг човек и този вирус ни засяга. Слава Богу, конкретно в моя театър – МГТ „Зад канала“, някак си всички сме на мнение, че все пак здравето е най-важно и не само нашето, а и на близките ни, на професионалистите, които третират болните и всеки ден са изложени на опасност. Да, не е времето според мен да мислим за това на кой какво му се прави и кой как се чувства и дали го е страх, или вече не издържа и иска да играе – смятам, че трябва много съвестно и честно да се опитваме да минимизираме риска и да попречим на възможността тази пандемия да се развие и да стигне до повече хора. Виждате всеки ден каква е бройката на заразените…

– Единствено във вашия Малък градски театър „Зад канала“ актьорите бяха изследвани с бързи тестове за COVID-19 преди спектакъл, така ли е?

– Мога да разкажа не от първо лице, защото моите представления са с много хора – почти целият състав на театъра или поне по 18 човека участваме в един спектакъл, така че те не се играха. Но колегите, които работеха, се тестваха. Много добро впечатление ми направи как нашият директор Бина Харалампиева реагира в тази ситуация: тя каза, че нищо не е на всяка цена. И въпреки че театрите не затвориха, тя ни събра на една виртуална среща и ни попита за нашето мнение, защото, по нейните думи, все пак ние сме хората, които трябва да изнесем главната тежест в случая – няма как да се предпазваме, няма как да сме на разстояние и с маски, а на сцената се прегръщаме и се целуваме, и въобще всичко… И преобладаващото мнение беше, че това е един излишен риск, който ние не бива да поемаме. Може още няколко месеца да изкараме така, ако се наложи. Засега нямаме проблеми, получаваме си възнагражденията, директорът прави всичко възможно да сме окей. Естествено, на всеки му се играе, на всеки този контакт с публиката му липсва, но понякога в живота има по-важни неща в крайна сметка. Мисля, че поне до Нова година със сигурност нашият театър няма да има продукция. Аз бях в репетиционен процес с Теди Москов, но и това нещо се преустанови и премиерата се измести евентуално за февруари. Та така, всичко е на изчакване.

– Ти изцяло в „чакащи артисти“ ли си в момента или имаш изяви другаде? Сигурно си спрял и моноспектакъла, който извади в Народния през юли между двете извънредни обстановки, защото в него извикваш зрители от залата да ти „помагат“ на сцената?

– Да, спрях го. Струва ми се цинично наистина да събирам хора и да рискувам. Мене ми е по-скоро за здравето на другите, защото, по мои наблюдения, вероятно бих се справил с вируса, макар че имаше и случаи на млади хора, които загубиха живота си в тази битка. Изобщо не ми изглежда редно сега да промотирам спектакъла, а и той самият е по-различен: той много пряко общува с публиката, няма как да се скрия, да се предпазя и да ги предпазя тях – това няма как да стане в този спектакъл. Естествено, пропуснати ползи има – финансови и всякакви, но мисля, че така е някак си по-честно и отговорно. Другото – щеше да ме гложди съвестта, ако го правех.

– Колко пъти успя да изиграеш „Всички страхотни неща“?

– Не знам, честно казано. Не съм ги броил. Но достатъчно, за да влезе в един сигурен коловоз това представление, да тръгне смело, аз да се чувствам по-уверен в него и тази специфика на общуване с публиката вече да се случва все по-леко и в нея да се усещам по-свободен. Да, мисля, че добре тръгна…

– По автор или по режисьор е това необичайно партньорство с публиката в моноспектакъла?

– Това е по текст, то си е по задание на автора Дънкан Макмилан. Когато работихме с Владо Пенев, който е режисьорът, в началото се чудехме как ще се осъществи това. Но още на репетициите започнахме да вкарваме хора – наши познати и даже случайни минувачи от улицата, защото този спектакъл не може без присъствието на хора. „Всички страхотни неща“ е единственият такъв текст, с който съм се срещал. И двамата си казахме, че няма какво да правим, ако не изпробваме тези импровизационни моменти – тия моменти, за които не можеш да се подготвиш изцяло предварително. Така че всичко си беше по автор и това ни беше едно от най-интересните неща, с които се занимавахме в тоя текст.

– Изненадваха ли те понякога реакциите на хората, които посочваше да заемат място редом с теб на сцената?

– Абсолютно да, всеки път. Винаги е различно, никога не можеш да планираш изцяло реакцията на публиката – много, много варианти има. И това, че репетирахме с хора от самото начало, доста ми помогна, защото още тогава видях колко различен може да бъде всеки един момент. Даваш си сметка за това и си малко по-подготвен, колкото и различно да ти подават хората. Случвало ми се е да има брилянтни хора, които са ме изненадвали адски много, които общо-взето са ме засенчвали с тези роли, които те имат да изиграят. Когато бащата на героя ми трябва да произнесе реч на сватбата на сина си – това е може би единственият момент, в който давам на зрители от публиката пълна свобода да кажат каквото желаят. И там са се получавали много интересни неща. Естествено, някои казват: „Ами младите да се обичат, наздраве, живи и здрави…“; имало е обаче и случаи, когато, без някакви клишета по темата, само според това, което са чули и гледали дотук, зрители да правят просто гениални монолози на прима виста. Това адски много влияе и на публиката, и на мен. Такива моменти са най-ценни.

– Не е възможно актьор, работил по пиеса с подобно заглавие, да не си е направил собствен списък с всички страхотни неща, за които си струва да се живее. Кои са те за Бойко Кръстанов и промениха ли се с настъпването на „новото нормално“?

– Не, списъкът не се променя, защото в него са неща, които са основни, вечни и винаги ще са в списъка със страхотните неща. Самият герой казва в представлението, че се е старал да няма твърде много материални неща в списъка. И наистина, човек, ако се замисли, всички неща, които ще са неизменно в списъка на 10, на 20, на 30, на 40 години и така нататък, са пределно прости: от сорта на това да се събудиш сутринта, да прекараш един ден с любим човек, да чуеш за първи път някаква прекрасна песен или да си сред природата – такива абсолютно основни, първични неща, които по някакъв начин са вечни.

– За теб какво е първо в списъка към днешна дата?

– Ами… хм… може би да си щастлив с това, което си в момента, и с това, което имаш. Аз в момента гледам да чета повече, да се интересувам повече, да изгледам каквото не съм гледал, да се обогатявам по някакъв начин. Това в момента ме вълнува. Естествено, пилея си по-голяма част от времето, но имам и време за такива неща, които ме усъвършенстват, надявам се.

– Какво е в състояние да те разсмее най-лесно в този алиениран, предпазлив живот, който от месеци водим?

– Аз не мисля, че трябва да изпадаме в някаква психоза и панически страх. А просто да сме информирани, да си формираме мнението на базата на научни факти, да си проверяваме източниците, от които черпим информация – смятам, че това е много важно. Иначе същите неща ме разсмиват, каквито са ме разсмивали винаги, нищо не се е променило. Примерно, преди да спрем да работим, аз всеки ден репетирах с Теди Москов. И там, на работа, най-много сме се забавлявали. Този човек не спира да бълва смешни неща. На него това му е начин на общуване – някакви смешки се въртят нонстоп. Неговият мозък работи по съвсем различен начин от останалите хора и е безумно смешен. Репетирахме „Представянето на пиесата „Хамлет“ в село Долно Туткаво“ от хърватина Иво Брешан, но Теди, както обикновено, е направил компилация, има текстове и от самия „Хамлет“ на Шекспир, и от няколко други места. Мисля, че ще се получи много интересно, но спряхме в началото и по-голяма част от процеса предстои. Ще видим в края как ще се обръщаме един към друг…

– Повече критики или повече похвали си свикнал да получаваш от приятелката си Виттория Николова, която също е отлична актриса?

– Мисля, че можем да си говорим откровено и това е много по-ценно. Не се обиждаме или нещо такова, ако някой има по-различно мнение от това, че си невероятен или прекрасен. Пък и то се усеща и аз мога сам да си дам сметка, ако нещо не е кой знае колко добро. Така че, да, имаме си честен диалог между нас…

„Телеграф“