– Г-н Манасиев, Фейсбук ни подсказа, че започвате снимки за нов филм. Ще „завъртите ли камерата“ предварително за нас?
– Снимките започнаха буквално преди 4-5 дни. Засега филмът се снима в Бургас и Варна, след това снимките ще са в София. Този филм би могъл да стане много интересна история, която по някакъв начин да напомня за „Уолстрийт“. Моята роля е по-скоро традиционна – играя служител на ГДБОП, ще разпитвам доста от героите… За мене работата е интригуваща, особено след толкова месеци на затишие. Мисля, че процесът ще бъде плодотворен. Има криминален елемент, има и любовна линия, разбира се, която е много важна, изобщо доста неща са навързани в сюжета. Ще има за всекиго по нещо. Режисьор е Георги Костов, сценаристи са Александър Чобанов и Кузман Илиев. Работното заглавие е „Животински бесове“.
– С кого споделяте тази авантюра – може би пак с колегите и приятелите от сериала „Под прикритие“, с които явно нещата ви се получават добре?
– С част от тях – да: с Мариан Вълев, с Димитър Баненкин… Иначе има доста млади колеги – Алек Алексиев, Радина Кърджилова, Боряна Братоева, Павела Апостола, Дарин Ангелов… Самите ние от „Под прикритие“ някак си се сработихме с годините. Имаше периоди, в които не снимахме сериала, например между 4-ти и 5-и сезон, и ни дойде идеята, че можем да прехвърлим това приятелство и общата ни работа и на театрална сцена. Тогава направихме 2 спектакъла с част от колегите от сериала. Единият беше „Агенти“ по пиесата на Дейвид Мамет „Гленгъри Глен Рос“, а режисьор беше Владо Пенев. Вторият беше „Лейтенантът от Инишмор“ или „Смъртта на котката“ от Мартин Макдона, постановка на Асен Блатечки. Ние го играехме на различни места в страната с различни заглавия: съответно използвахме една от 2-те половинки от заглавието. Случва се понякога по няколко човека от „Под прикритие“ да се събираме в голям проект. Но по-скоро го отдавам на случайността, отколкото на нещо, търсено целенасочено.
– Как се прави филм в условията на пандемия от COVID-19? Откога не бяхте стъпвали на снимачната площадка и има ли разлика от последния път, когато го направихте?
– Ами последно бях на снимачната площадка всъщност точно преди самият аз да изкарам заболяването – юли месец, когато участвах в „Голата истина за група „Жигули“. Трудно е, разбира се, предпазните мерки са изключително сериозни, всички внимават, защото екипите са големи, много хора са свързани помежду си… Не е лесно в такива условия хем да се спазва дистанция, хем да не се губи от качеството – съобразяваме се с безкрайно много странични обстоятелства. Има го и фактора, че, както се шегуваме ние, ако един „светне“, това означава край на процеса за доста време. А това са средства, локации, ангажираност на различни специалисти, програма. Всичко това би означавало филмът да замине на кино, буквално. А кога съм снимал преди пандемията – струва ми се толкова отдавна, че наистина сега ми е трудно да се сетя за заглавието. Дали не беше във филма за Буров „Останалото е пепел“… Беше миналата година и тогава ситуацията беше съвсем различна.
– Май вече ще разделяме живота си на „преди“ и „след“ появата на коронавируса…
– Доста е объркана ситуацията. Аз вече почти се отказах да давам някакви съвети или дори да изказвам мнения. Мисля, че трябва да престанем да бъдем типично по български професори във всяка област, „безсмъртни“ и т.н. Просто трябва да бъдем малко по-отговорни сами към себе си и към хората около нас – нищо повече. А обикновено се отива в две крайности, от което нищо добро не се ражда. Честно казано, мен ме дразни фактът, че или се мълчи прекалено за това и се неглижира, или пък се гледа на всеки, заболял от болестта, едва ли не като на чумав. Това само подклажда страхове и не върши работа.
– През август вие от първо лице се срещнахте с това изпитание. Как минахте през него или как то мина през вас? Имате ли предположения как е станало заразяването?
– Най-вероятно се е случило на една сватба, на едно събиране с повече хора. Въпреки че имаше някаква дистанция, все пак беше на закрито. Не мога да бъда сигурен, разбира се. Аз буквално предния ден изиграх последното си за сезона представление в театър „София“. Преди това имахме и дълъг репетиционен процес, но спазвайки всички противоепидемични изисквания, се опазихме повече от 2 месеца. Никой не може да гарантира каква е причината – все още прекалено малко неща се знаят за това заболяване и прекалено много са неяснотите. Иначе самият аз минах сравнително леко и, общо взето, без усложнения. Но възстановяването е по-бавничко, докато възвърнеш стопроцентовия си капацитет. През годините съм карал и по-тежко някои заболявания, но като че ли по-бързо след това са отшумявали. Докато коронавирусът е нещо, което изсмуква силите. При всеки обаче е индивидуално.
– Успяхте ли да опазите близките си? Как общувахте с тях през този период?
– Много бързо се изолирах. По това време бях при майка ми и сестра ми в Бургас, бях имал скорошен контакт със сина ми и неговата приятелка и всъщност основната ми грижа беше те да са здрави, да не са се заразили от мен. Разбира се, че имаше първоначален стрес, защото никой от нас до този момент не беше се сблъсквал челно с проблема. Слава Богу, аз имах шанса да успея да се изолирам и да бъда сам през целия период на заболяването. Забраних всякакъв достъп до стаята ми и мисля, че това изигра положителна роля. Буквално при първите симптоми аз се затворих, даже още преди да си направя теста. Бях в изолация 3 седмици. На 14-ия ден направих първи контролен тест и все още резултатът беше положителен. Имах разговори с доста медицински специалисти през това време: и според тях, ако няма някакво усложнение, след първата седмица нещата са вече доста по-леки, част от тях смятат, че към 10-ия ден вече дори не си заразен. Разбира се, казвам това с всички условности… Изкарах 21 дни до отрицателния тест.
– Вие съобщихте чрез Фейсбук за положителния си тест и предупредихте хората, общували с вас. В момента непрекъснато падат представления, говори се за заразени актьори, но сякаш никой не иска да се афишира. Как смятате, че е редно да се постъпи?
– Ами да, лично е, но работейки в тази сфера с толкова много хора, аз намирам за чист егоизъм, или поне за неразумно това да бъде замитано и неглижирано. Пак казвам: не мисля, че когато човек заболява от каквото и да било, в това има нещо срамно. А когато с едно-едничко действие можеш да предупредиш хората, с които си имал контакт, че заразата би могла да се прехвърли и върху тях – по-добре е да се каже. Кой знае какви предварителни мерки няма как да се вземат, но човек може да е по-внимателен. Аз мисля, че съм постъпил не бих казал достойно, а съвсем нормално, предупреждавайки онези, с които съм имал контакт. За мен това е бил начинът, а пък дали е правилен, или не – хората винаги ще имат свои „трактовки“ по тоя въпрос.
– А каква според вас трябва да е позицията на ръководствата на театрите в тази ситуация? Как най-ефективно биха защитили екипа и зрителите си: с временно затваряне, с частично прекрояване на афиша или просто с мерене на температурата на входа?
– Аз знам какво се случваше в моя театър „София“ през цялото време – ние играхме през лятото и на открита сцена, с всички мерки, които трябва да се вземат – дезинфекция, маски за публиката и т.н. Не бих се ангажирал да давам съвети на директорите. Всеки решава сам и поема собствената си отговорност. Не бих се и поставил на мястото им в такава трудна ситуация. Би било лицемерно да заема някаква крайна позиция. Да, мога да имам своите идеи, но всяка ситуация е различна: има варианти, в които някои неща могат да се спасят, има и варианти, в които е по-разумно да се спре. Имахме един случай, в който наш колега си беше направил тест по-скоро превантивно (впоследствие той се оказа отрицателен), но понеже резултатът не излезе до началото на представлението, представлението падна.
– Зрителите сега са поставени пред хамлетовския въпрос да ходят или да не ходят на театър. Да замразят ли живота си, или да продължат да го живеят, радвайки се на изкуството?
– В театър „София“, в който играя и съм на щат, публиката се държи изключително адекватно. Ние сме взели всички необходими мерки за нейната безопасност. И, слава Богу, играем на пълен, макар и на 50% салон. Вярвам, че ако сме достатъчно внимателни, бързо ще минем през това изпитание, без да се налагат някакви крайности. Който има потребност да се срещне с изкуството – театърът е отворен за това и очаква своите зрители. Аз си давам сметка, че те също преживяват своите страхове. Има една нормална реакция: когато хората в салона са по-малко, те като че ли реагират по-събрано, не смеят да отпуснат емоциите си. Но ми се струва, че лека-полека нещата ще се уталожат и това взаимно свързване на актьорите с публиката ще се възстанови напълно. Това, че отново започнахме да прекарваме по 2 часа заедно, беше изключително важно – и за зрителите, и за нас самите. За да продължим да правим това, за което сме учили и което обичаме.
